COMPITO PER IL 28.10.

2021 (Dancho)

TRADUZIONE:

Allora oggi, non lo so, forse ero più stufo marcio del solito, entro in casa, mi
slaccio le scarpe e le sbatto sul tavolo.
“Tieni!” dico a mia madre. “Nessuno ha delle scarpe così!” Sul tavolo ci sono i
soliti spaghetti col sugo buono di cipolla, ma pazienza, le sbatto lì perché io non le
voglio due scarpe così. Io non voglio più niente. Io non voglio essere uno che ha delle
scarpe così. Così stupide, così stupidamente marroni, con la loro stupidissima para di
gomma e perfino con i lacci. Marroni e stupidi.
Mia madre la vedo diventare tutta secca, per un attimo ho paura che si sia
paralizzata…
Dopo pranzo me ne vado in sala e mi butto sul divano a guardare un po’ il
soffitto. Sento in cucina mia madre parlotta fitto con zia Elsa. Le dice dello schiaffo
che le è scappato, che una cosa così non era mai successa nella nostra famiglia, che se
lo sa mio padre di queste benedette scarpe, e adesso, dimmi tu, io non capisco, cosa
devo fare dimmelo tu…
E zia Elsa che non dice un fico di niente.
Alla sera telefona mio padre. Vuole parlare con me per sapere com’è andata la
prima settimana di scuola. Sento mia madre al telefono che gli dice: te lo passo. Io mi
nasconderei anche sotto il letto e non ne uscirei mai più pur di non parlare a mio padre.
Cioè sì, io ho una voglia matta di parlare con lui perché, anche se non lo vedo
solamente da qualche giorno, già mi sembra di essere solo come un cane. Però mica
posso dirgli delle scarpe bianche, dei test d’ingresso, dell’accoglienza e di tutta questa
storia che il liceo non è come diceva lui. Allora prendo la cornetta e cerco di parlare
piano, con la porta chiusa che non mi sentano, perché secondo me le bugie bisogna
dirle con la voce più bassa che si può, e gli dico: “Tutto bene, papà. La prima
settimana è andata benissimo: abbiamo già fatto i verbi deponenti. Il liceo è bello
tosto, papà, proprio come dicevi tu!”
 Точно днес, не знам, може би бях по-отегчен и гнил от обикновено,
влизам вкъщи, развързвам си обувките и ги хвърлям на масата.
„Дръж!“ казах на майка ми. „Никой няма такива обувки!“ На масата бяха
обичайните спагети с приятния лучен сос, ала здраве да е, тръшнах ги там,
защото не искам такива две обувки. Повече не искам нищо. Не искам да бъда
някой, който има такива обувки. Толкова глупави, толкова глупаво кафяви, със
смотаната си каучукова подметка чак и с връзките. Кафяви и глупави.
Виждам как майка ми цялата пребледня, за миг се плаша, че се е
парализирала…
След обяд отивам в залата и се просвам на дивана да погледам тавана.
Чувам в кухнята как майка ми мърмори нещо с леля Елза. Казва ѝ за плесницата,
която ѝ се е изплъзнала, че подобно нещо никога не се е случвало в нашето
семейство, че ако знае баща ми за тези благословени обувки, и сега, кажи ми, не
разбирам, какво трябва да направя, кажи ми ти…
И леля Елза не обелва и дума.
Вечерта се обажда на баща ми. Иска да говори с мен, за да разбере как е
минала първата седмица в училище. Чувам майка ми на телефона как му казва:
давам ти го. Бих се скрил и под леглото без да изляза от там никога повече стига
да не говоря с баща ми.
Тоест да, имам безумно желание да говоря с него, защото, въпреки че не
съм го виждал само от няколко дни, ми изглежда самотен като куче. Обаче
съвсем не мога да му кажа за белите обувки, за входните тестове, за посрещането
и цялата тази история, че училището не е както той ми казваше. Тогава хващам
слушалката и се опитвам да говоря тихо със затворена врата, за да не ме чуват,
защото според мен лъжите трябва да се изговарят с колкото се може по-тихо, и
му казвам: „Всичко е наред, татко. Първата седмица мина невероятно: вече
взехме депонентните глаголи. Училището е готино, тате, точно както ти ми
казваше!“